Бях изминал над една трета от пътя и се чувствах много свеж при изкачването към Чуйпетлово. Това ми даде енергия да натискам здраво педалите и позволи да задмина доста колоездачи в тази отсечка.  

Трасето тази година беше изключително трудно заради падналите обилни дъждове. Освен това в началото леко валеше, което допълнително утежни нещата.

Първите големи трудности изпитах преди яз. Студена, където трябваше да спирам през пет минути, за да се опитвам да махна калта. Често носех колелото покрай огромните локви. Имаше колоездачи, които успяваха някак с каране да ги преминават, но станах свидетел как един смелчага потъна до колена в една такава локва.

Почвата на Витоша в този район е много глинеста и калта буквално се залепи около спирачите, рамката и гумите, което блокираше въртенето на колелата. Колкото и да ръчках с клони - нямаше голям ефект.

***

След Чуйпетлово продължих към Смильо, което е най-високата точка на обиколката. Отново имаше много кал,   обаче при катерене това не е толкова сташно.

Следваше спускане до село Ярлово, което по принцип е “десерт” при дългите преходи, но следваше изненада за мен - точно по средата на Обиколката имаше промяна на маршрута.

Трябваше да завия надясно от пътеката за селото -  към непознат път с кални и хлъзгави коловози. Усещах, че докато се спускам, гумите ми се пързалят наляво-надясно безконтролно. Това в комбинация с пропадания в улеите водеше до чести падания.

След много зор стигнах до Ярлово. Това бе първото място, където спрях за по-дълго. Ядох с калните пръсти ябълки, а после и сандвичи. После намерих и чешма. Със сериозни усилия успях да измия калта от второто бидонче с енергийна напитка. Беше много важно да го изчистя добре, тъй като калта се бе “бетонирала” около мястото за смучене на течността.

Следваше дългият път през полето към Ярема, но отново изненадващо за мен, пътят беше преместен нагоре в планината. В този участък имаше много сложни изкачвания и спускания,  в комбинация с много локви. В една такава локва буквално се потопих странично, защото при падането не успях да откопчая педала ( да, карах с педали със закопчаване без да имам достатъчно опит) .

Макар и с по-бавно темпо достигнах до чешмата на пътя за Железница. Очаквах да последва любимото спускане до контролния пункт 3-4 км по-надолу, но малко след като започна спускането ни насочиха по една стръмна и кална пътека, която за капак беше и цялата в корени на дървета.

Тук рухнах психически, защото отново нямах контрол над колелото. Дори като стигнах  асфалтовия път не можах да се зарадвам. Следваше катерене по разбито шосе.

Започнах да се изнервям, че това отклонение ни е свалило доста под контролния пункт. Тези негативни мисли, в комбинация с неизбежната физическа и психическа умора, ми пречеха да се концентрирам върху пътя.

В този момент влезнах в сянка и загубих видимост, а това доведе до най-серионото ми пребиване. Така и не разбрах какво направих, но се сгромолясах здраво … на асфалтовия път !?

При удара най-сериозно пострада десния ми лакът. Мислите ми обаче се бяха насочени в посока, че вероятно няма да мога да завърша, тъй като бях изкривил при падането обтегача на веригата.

За мой късмет наблизо бе пункт Брезите, в който правеха ремонти на колела.  Там щях да разбера дали ще мога да продължа до финала.

След доста работа в импровизираната работилница на Драг, момчето  се обърна към мен с думите “ще стане” и ми пожела успешен финал.

С голяма усмивка продължих, макар като гледах часовника прецених , че ще мина обиколката с неочаквано слабо време за мен (за около 10 часа). В този момент обаче основното ми желание бе да достигна финала без нови безумни пребивания и повреди по колелото.

Последните 25 км минаха без проблеми. Вероятно заради решението, при всяка по рискова ситуация, да бутам велосипеда.

Достигането до Бояна означаваше, че следва само спускане. Въпреки допълнителните километри и много хлъзгавия терен (в подобни условия не бях карал до този ден) се чувствах изпълнен с енергия.

Така преминах и финала.